Here I Go Again

Това е така прекрасна балада, с толкова плътно звучене. Не е като песните на Queen, но определено има почетно място, в моя Топ 20.  Определено помага да чуеш Here I go Again, когато ти е кофти.

2 причини да не ме е страх от смъртта

1. Аз умирам всяка вечер. Каква е разликата между смъртта и съня, освен в чувствата свързани с двата феномена.
2. Аз не вярвам, че смъртта е края. Има причина да има живот, иначе навсякъде щеше да е само пустиня. Смъртта крие тайни. Страх ме е единствено, да не ме вземе твърде рано, за да не мога да се насладя на живота в момента. Искам смъртта да е една почивка, а не ужас.

Любов и омраза, вода и огън

В какво се корени нещастието ми? Мислих и осъзнах, че в живота ми няма достатъчно любов, а без нея всичко губи своя смисъл. Родени сме за да обичаме, но сме научени да се страхуваме. Това ни погубва.

Има две чувства на света. Любов и омраза. Омразата дори бих класифицирал, като липса на любов. Например неприязънта е просто слаба омраза, привързаността, слаба любов, завистта, силна омраза към себе си и тн.

Омразата за мен е един огън в душата на всеки от нас. Огън изгарящ не само околните, но и самите нас. Това е инстинкта за самоунищожение, който ни бута към ръба.  Любовта е вода. Тя тече ли тече, жизнено важна за нас. Тя гаси този вътрешен огън. Любовта е самият инстинкт за самосъхранение. Когато е достатъчно силен, потока не само гаси пожара на омразата, но и полива семената на истинската естествена доброта в нас, а не на тази, която ни се набива ежедневно от обществото. Не тази доброта, за да се получи внимание, а тази доброта, тази нужда да помогнеш, защото сърцето ти казва, че трябва. Затова и смятам, че човек с достатъчно любов, никога не мрази. А аз мразя. Грешка, опропастен живот… Но първата стъпка към събуждането е да осъзнаеш, че спиш. Дано има любов иначе пламъка, ще ме обземе, ще ме прогори. Обичам те светлина, обичам те звук, обичам те живот.

OSHO - Strange Consequences

Всички се смеем, а не осъзнаваме, че се присмиваме на самите себе си. И все пак е хубаво, че има кой да ни го покаже, за да можем да се замислим.

Другият свят

Голяма гъзария си е това да имаш кола. Може да идеш навсякъде, където искаш. Но ако не знаеш къде ти се ходи? Тогава просто караш по пътя направо и направо.

Така направих и аз. Тръгнах по България и карах, карах и стигнах Бояна, подминах я и карах, карах и дойде другият свят. Свят без звуци, без светлини, без цветове. И аз с моята малка Корса сквернях този рай. Карах, карах, а покрай мен дърветата се редяха, посипани със сняг, а шосето беше покрито със завидно количество сняг. В един момент загазих фаровете и разбрах, че съм далеч от всичко. Нямаше го града, нямаше дори звезди. Продължих нагоре, а настилката се влошаваше. Подминхан отбивката за Копитото. Дойде едно разширение на пътя. Спрях, загасих двигателя и се заслушах. И не чух нищо. За пръв път го нямаше боботенето на града, на тълпите, на колите. Бях сам. Подминах отбивката за една хижа с К. Реших да видя до къде ще стигна. На тръгване колата доста буксува. Било е знак. По-нагоре заседнах. Но тази количка е като детска играчка и с достатъчно бутане се оправих. Беше един момент, в който оцених колко е прекрасно да си жив. Имах цел. Да измъкна колата. И успях. Тръгнах на обратно бавно и замислен. След време се появиха пурпурните небесни светлини на София, първите къщи, първите хора. Бях се върнал, но определено ми помогна тази безцелна разходка.

Ако бях делфин

Четох една статия, в която се говореше за това, че делфините имат по-голям интелект от нас, че имат собствен език и абстрактно мислене. В първия момент ограничената промита част от мен си каза: “А стига бе! Ако бяха умни, защо нищо не са направили под водата, а си седят и плуват. Ние ги ловим, а те продължават просто да си плуват.”

После обаче се замислих, в какво всъщност се измерва интелекта? Дали е в това да се сетиш да трошиш кокосовите орехи с камъни или пък в това да осъзнаеш, че можеш да го правиш, но да разбереш, че природата ако е искала да го правиш, е щяла да го кодира в гените ти или да ти сложи анатомичен орган за трошене на кокоси. Ако бях делфин как щях да възприемам света около себе си? Аз имам всичко, от което се нуждая, вода, храна, себеподобни. Защо ми е да променям нещо? Има ги и хората, те ме убиват, мъчат, тровят. Но природата ги е създала с причина. Ако трябва да изчезна, има ли значение. Аз съм просто молекули. Няма да изчезна, а ще се разпадна. Просто знам, че всичко около мен е създадено и си има причина да е така както е. Аз не мога да го разбера, защото съм част от цялото, а не страничен наблюдател. Трябва да се отбележи и че ние си мислим, че това което виждаме е истинско. Имаме “Жълто”, “Синьо”, “топло”, “студено”. Но нашата представа е непълна и може би неправилна. Това което “виждаме” са импулси от ретината, нищо повече.

Ако бях делфин, но не съм. Жалко. Ще продължа да се само заблуждавам, че съм жив и “специален”. Може пък горното да е пълна глупост. Само времето ще покаже.

Wind of Change

Мелодията е прекрасна, но мен по ми харесва текста. Идеите са много познати от моите собствени размисли.

Луд ли съм?

 

Вече се притеснявам за психиката си. Твърде много отрицателни мисли имам в главата. Не мога да видя “светлината”. Мисля, че съм си поставил нереални цели. Защо продължавам да опитвам да направя нещо, да плувам срещу течението. Трябва да се пусна и да забравя. Да излизам навън повече, да релаксирам, да плувам по-често. Просто нещо сбърках.

Може ли съм строил цял живот кула с лоши основи, исках да бъда нещо велико, имах инфантилни мечти. Радвам се че старата кула се срути. Още ги има руините, но поне знам, че започвам начисто. Искам да имам нормален живот, никакви глупави самозаблуди. Аз съм най-обикновен човек, щастлив и спокоен.

Гледах Fight Club и открих някои сходства между себе си и главния герой. Имам чувството, че досега съм бил депресирания чиновник с инсомния, но вече намерих сбирките за анонимни алкохолици и болни от туберкулоза. Може ли ще намеря и своя Тайлър. Дано с него не спорим и сме единни.

Суфипоезия

О, мъка, мъка във сърцето, останало за миг без страст,
без пламенна любовна болка, без щастие, без весел час!
ден без любов е като облак, резсеян в кръглото небе,
безплоден, замъглен и мрачен, неспуснал капка дъжд над нас.

Какво е сбърканото в мен? Какво ме души постоянно? Искам да забравя всичко, искам да се родя наново. Просто е толкова сиво. А може би цветните петна за мен са твърде малко. Но най-вероятно съм просто “далтонист”. Слепец към красотата, страхливец, който се плаши да живее. Глупак забравил, че трябва да се живее за себе си. Ако е толкаво сиво ежедневието, защо още не съм “напуснал” света?

Една малка музикална дилема - The Ecstasy of Gold

И двете песни са красиви. При Metallica го има усещането за енергия, за живот, а симфоничната е някак по-неземна. Може би зависи от настроението, коя повече ще ми хареса, но със сигурност бих слушал и двете с голямо удоволствие.